Ето сега ще ми свърши бензинът. Просто го виждам – стрелката е клюмнала огорчено под долната линия на червеното квадратче, в което по принцип никога не знам колко резерва има. Но колкото и да е имало, вече я няма – стрелката е под всякакви резерви, директно в нищото.Карам на изпарения и се намирам на другия край на града. Разбира се, в нормална ситуация бих спряла на първата бензиностанция, за да напълня малката гад с колосалните пет литра и да отпраша волна и щастлива, но, уви, в себе си нямам и кьорав лев – просто така се случи. Значи, да обобщим – нямам бензин, нямам и пари. Път, за сметка на това, имам.

Светофар. Червен при това. И задръстване, естествено. Трябва да спра, нали така правят възпитаните хора, обаче всяко тръгване ми гори още мъничко от десетте милилитра скъпоценно гориво, които се плискат някъде там долу, насред необятния резервоар. По средата на булеварда съм, а зад мене има огромен джип. Всички бързат, дават зор да минават, бутат се – кви са тия нерви, не мога да разбера. Аз само си представям как угасвам нещастно на пътя, в океана от кръвожадни шофьори, и ми става лошо. Никога никъде не ми е свършвал бензина – дори не знам какво ще направя, но се досещам те какво ще ми направят. Ето тоя зад мене, например, дето ми се е залепил за стоповете, директно ще слезе и ще ме направи на салата, а после по bTV ще оповестят тъжната вест в късната си емисия.

Зелено! Съвсем малко газ, колкото да тръгне – улавям се, че се моля  на количката да ми помогне в този тежък момент, за да не влезем в новините, и тя ме чува. Слава богу, физическата саморазправа се отглага до следващия светофар. Почвам да обмислям евентуална спасителна операция. Приказката за неволята и прочие тъпотии. Значи, ако спра на бензиностанция, имам два варианта: пълня пет литра и отлитам без да плащам, те се обаждат в полицията, правят ми засада на ендекато на културата, просват ме на асфалта, арестуват ме зрелищно, снимат цялата акция, Цв. Цв. излиза по телевизията и развълнувано обявява, че отново е заловил опасен престъпник. Предимства: ще вляза в централната емисия, а не в късната. Недостатъци – ще ми изстинат яйчниците, докато лежа на асфалта. Вторият вариант е да спра и да ги помоля да ме черпят пет литра бензин. И без това имат много – 8 колонки, фрашкани с гориво, кво са едни пет литра?!? Мога да им предложа и да им подаря нещо в замяна – бъбрек, резервна гума, обиците ми, няколко гривни, каквото си изберат. Предимства: няма да присъствам в криминалния бюлетин. Недостатъци: малко вероятно да се съгласят.

Облива ме студена пот. Нямам дори туба с бензин в багажника, въпреки че сто пъти съм се заричала да се обзаведа с такава. Колата почва да дърпа и то на най-удачното място – на Попа. Ето тук вече ако ми свърши бензинът, ще настанат такива масови безредици, че ще вляза в историята и някой ден, след години, бъдещите поколения, които ще са израснали толерантни и човечни, ще ми издигнат паметник на жертва, паднала в нерадостен бой между ватман на трамвай, тролей, люлинска маршрутка и пернишки голф със спойлери. Но до този светъл бъдещ момент има много години -  настоящето е това, което изглежда особено мрачно. Ако спре тук, ще трябва да бутам. Обаче как се бута кола? И къде да я избутам?!? Усещам как ще ми писне, ще я зарежа насред релсите – точно там, където се пресича пътят на трамвая, тролея и маршрутката, ще й пусна алармата и ще ида да медитирам в Борисовата градина – човек трябва да си пази нервите, все пак, нали така ни говорят разни доктори, докато обясняват, че сме първи по инфаркти в Европа, света и въобще в цялата галактика.

О, има и полицаи. Най-красиво ще е и да ме спрат заради неизстъргана стара винетка и после никога повече няма да тръгна. Просто там ще си клекна и ще си остана завинаги. Пари не мога да им дам. Първо – не давам, второ – нямам. Биха могли обаче те да ми дадат, не е ли? Веднъж и те да се охарчат, да помогнат на гражданин в нужда – да ми връчат 10 лева, да ме екскортират до бензиностанция и да предотвратят съсипването на един иначе сравнително весел живот. Минавам покрай тях почти с надежда да видя вдигната палка, но, уви, те дори не ме забелязват. Хубавото е, че вече съм си почти вкъщи. Стигна ли моята улица, вече няма да ми пука – ако ще да спре насред пътя, избутвам я някакси отстрани и я зарязвам там за по-хубави неизвестни времена, когато ще съм горд собственик на 10 лева и туба, дай боже всекиму.

Виждам моето място за паркиране. Ура, добрах се, колата фъфли, дърпа, ръмжи и се оплаква, но вече не й обръщам внимание. Паркирам я гордо, с физиономията на човек, който има в резервоара си поне едни сто-двеста литра бензин, гася и тържествено слизам. Толкова съм радостна, че направо чувствам как ми никнат криле. Не съм пребита, арестувана, нарязана на шопска салата и показана по всички телевизори.

Ето това, казвам си, трябва да е щастието. Не милиони от тото, не яхти, къщи, мезонети и бентлита. Щастието е пет литра бензин. Толкова е просто.

Източник: vchera.bg