Междусъседските отношения. Тема, за която спокойно би могло да се напише роман поне с големината на „Война и мир”. Да не говорим, че историите, написани в книгата, биха били крайно релативни с гореспоменатото заглавие. Щото човек с човека живее изключително трудно. Поне в България. Когато стане дума за споделяне на общ покрив от няколко различни семейства (пък били те и роднини), нещата неминуемо опират „на нож”. Защото българинът никога не се съобразява с другия. Явно всеки си казва

Мойто си е мое, чуждото е общо!

Няма как да не сте ставали свидетели на къртене с хилти в 8 сутринта в неделя, осигурено с любезното съдействие на съседа. Не е възможно поне веднъж квартирантките от горния етаж да не са ви будили с чалга в 4 сутринта, миксирана с тракане на токчета по теракота. 100 процента имате поне един познат, който е наводняван заради нехайното отношение към ВиК инсталацията на комшията над него. Няма начин да не са ви паркирали на мястото. Колко пъти всъщност сте стискали зъби, а ви се е искало да отидете и да строшите главата на съседа – тъпак, който живее така, сякаш никой друг не съществува?!

Явно не можем да разчитаме на културата и адекватното отношение на хората, с които ни се налага да живеем под един покрив. Явно „новите” варненци държат да пренесат селските си навици в града, вместо да прихванат нещо от цивилизацията. От своя страна, още по-явно е, че „старите” граждани също не са кой знае колко възпитани, щом обожават да си въртят селски номера. Веднъж един мой ментор ми каза: „Ако искаш правилата да се спазват, трябва да започнеш от себе си.”Е, съседи?! Ще опитаме ли...?!